“Есть три сферы, в которых строится мир отношения.

Первая: жизнь с природой. Здесь отношение колеблется во мраке, не достигая уровня речи. Творения движутся перед нами, но не могут подойти, и наше Ты, обращенное к ним, застывает на пороге речи.

Вторая: жизнь с людьми. Здесь отношение открыто и оно оформлено в речи. Мы можем давать и принимать Ты.

Третья: жизнь с духовными сущностями. Здесь отношение окутано облаком, но открывает себя, оно не обладает речью, однако порождает ее. Мы неслышим Ты и все же чувствуем, что нас окликнули, мы отвечаем создавая, думая, действуя; всем своим существом мы говорим основное слово, не умея молвить Ты устами.” 
   
Мартин Бубер “Я и Ты”

Пиша това есе, за да се похваля. Най-сетне проумях и “мир-ясах”! По принцип ненавиждам писането от първо лице и заради това горещо ще ви помоля за извинение, задето цапам своето и вашето собствено отношение към литературата с най-гадния начин наместо истинско изкуство да поднесеш на читателя собствения си незрял реваншизъм,  но пък и само това ще посоча като едно-единствено обстоятелство за собствено извинение. Струва ми се, че точно формата на есето и то  точно обръщението към читателя в първо лице най-добре ще докаже достоверността на описваното. И понеже то е дълбоко преживян личен опит, надявам се тази “аз”-оричност на повествованието да не успее  да Ви подразни, а по-скоро да ми помогне да Ви разкажа с онази  необходима форма на достоверност, която ще е най-убедителна...

По принцип този разказ не би следвало да ми е необходим изобщо, понеже, както ще излезе накрая от него самия, би следвало вече да съм постигнал така мечтания цял живот вътрешен мир и за мен това би следвало да е напълно понятно, елементарно и самодостатъчно. Но принципите никога не са били норма, а пък от своя страна мога с горчивина да заявя, че постигането на подобен род състояние съвсем още не означава самодоволстване и наслаждение в него. Обратното...

Изострената чувствителност, дори в мълчанието, ни съобщава с неща, за които съвестта далеч не е безразлична. Напоследък, когато си позволявам да имам пряк допир с външния свят и реша просто да ида навън, да изляза на улицата, да речем и ей така, без определена причина безцелно де се пошляя, последното, което мога да постигна е чувството за покой и равновесие, което по принцип съм се надявал да открия и да попия с натоварените си предварително чувства... Тъкмо обратното! От всякъде дочувам безмълвни викове. И по-скоро дори - вопли! От всеки един по отделно различни, но с една и съща сърцевина, наклон, напрежение и претоварване. Това са вопли за помощ, артикулирани не с уста, а с жестове, състояния, настроения, отношение. За напрегнатия, небезразличния наблюдател още от самото начало е ясно, колко вътрешна информация може да се почерпи само от това по какъв точно начин “външно” е избрал да се облече  - т.е. да презентира сам себе си сред себеподобните си - човекът. А като прибавим към всичко това и вече осъзнатото поведение, на фона на безкрайното количество преки послания и индиректни намеци на означаващото, невербалния подтекст на поведението става просто крещящ, прозрачен и риторичен.

Няма да описвам точното съдържание и различните оттенъци на онези не особено радостни чувства, с които са изпълнени онези безмълвни викове, които така дълбоко ме впечатляват и така намерено отдалеч, с истинско уважение съзнателно небрежно и мимоходом описвам. За тях може би ще отделя цяло друго есе. А може би и да не отделя. Все още не съм мислил... Това са най-често вопли от болка поради липсата на разбиране, на внимание, на любов и на най-елементарното уважение, всеки един отделен със своя собствена динамика и генетика, в зависимост от личността, която усещаш да ги издава. Но точно в това се заключава мотивът да напиша това кратко есе. Ако някой от бездумно и съкровено болезнено викащите случайно го прочете, един ден, когато отново изляза на улицата ей така, съвсем безцелно да се пошляя, тези викове, може би благодарение и отчасти на нещо от мен, може би точно това, което в момента записвам, поне с един да са намалели...

Та... За мълчанието.

На вече определена в своето напредване възраст по голяма част от  хората изпадат в истинска, фундаментална житейска паника, макар и евфимистично все пак да предпочитат да я наричат по-скоро “криза на средната възраст”. При мен това е обратното. Аз безумно обичам своята възраст, своя истински период на съзряване! Влюбен съм в него повече, отколкото нормално, според господстващите напоследък стандарти, би трябвало да бъда изцяло влюбен в самия себе си, като личност. За разлика от времето на младостта, със слепотата на това безпомощно духовно самоунижение и продиктуваното от нуждите на природата подчинение само на нагона, на единствено еднозначно-егоистично обозначавани в поведението нужди, които доста често оставаха (и дори до ден днешен си остават...) непонятни за мен самия, но императивни и взривоопасни, натрупаха зад гърба ми цяла планина от пропуски и грехове, които по-късно щяха да ми струват безценни години време, за да успея дори и само да се опитам да ги поправя. Не! Безсмъртно обичам красивата приказка, в която живея в момента, след двете най-важни срещи в моя живот, които, като по истинска  милост, една с друга съвпаднаха и не съм в състояние да си представя дори, че би могло да ми хрумне нещо различно.

За всеки човек, без значение дали е достатъчно интелигентен, за да си го признае или не е, всички най-важни неща са се извършили или са били осъзнати като вече предрешени и може би дори - обречени за извършване в... Мълчание! За човека мълчанието е най-силен интимен момент. Това, което се извършва именно там предрешава практически всичко! Мълчанието е нашия предварително установен вътрешен праг, в който можем спокойно да застанем с лице пред самите себе си, пред тези, които са под нас, които ни заобикалят или които просто кръжат над главите ни. Мълчанието е точката на нашето доброволно и естествено себеосъзнаване! Когато собствената ти личност мълчи, за да може да попие поука от всичко. Или поне да успее да се опита...

Когато бях млад, мълчах от безсилие. Не исках да отварям устата си и да изразявам реалните мисли и усещания, които имах към своето  обкръжение, дори когато ме помолеха, настояваха или дори заставяха да направя това, от дълбоко вроденото, вследствие възпитанието, получено от наистина невероятните жени, които ме бяха отгледали, убеждение, че не бива по никакъв начин именно аз да бъда повод който за  когото и да било, дори случайно или пък - дори на шега, да се почувства подценен, ощетен, обиден или потиснат. По тая причина се случваше да мълча със седмици. С мен тогава можеха да разговарят нормално, но все пак наистина рядко, само мама и най-добрият ми тогава приятел, а поведението ми беше един цял зле разбъркан коктейл от артистични безумия, които извършвах с пълното съзнание, че не искам да обяснявам пред никого. А пък то, сега като се замисля, нямаше и пред кого... Добре, че бях изключително добър в училище, иначе можеше да завърша още далеч незапочнатата си тогава кариера в някое ТВУ (Трудово-възпитателно училище)...

После вече мълчах осъзнато. Наслаждавах се на ефекта! Тогава за първи път открих всъщност колко от външно наглед здравите, силни и дори влиятелни хора всъщност вътре в себе си са голи слаби и как точно мълчанието е в състояние да отключи всичките им комплекси на тази почва, да ги преобрази, да ги изнерви, да ги докара до паника и да преобърне равновесието на тяхното поведение буквално наопаки! И си правех удоволствието да го използвам. Хващал съм се, на бас, че ще накарам еди-кой-си или еди-коя-си да излезе от помещението и наистина ги заставях да го направят, като съчетавах почти до болка проницателния си поглед с ясното послание, че всичко тайно вече е разкрито, ясно и явно. Като гарнитура използвах едва доловима тиха ехидна усмивка и - готово! - басът винаги беше спечелван... Но пък тогава се появи едно друго усещане - усещането за самота. Усещане  за празно. За истинска самотия... И мога да кажа, че най-важното от онова време с годините си остана единствено то, което, с всеки изминал вътрешен период, с всеки един дребен повод, все повече се разрастваше, замогваше, задушаваше ме и застрашаваше на моменти дори здравината на най-елементарния житейски смисъл. Но за това - съвсем след малко...

Възгордян от нестихващия ефект от собственото мълчание в един миг се изпуснах и... проговорих. И целия процес на живеене автоматично  се преобърна! Навлязох във водите на най-посредствената игра - човешкото надиграване за друг-друго надмощие. И макар с абсолютно естествено отвращение в самото начало, което в последствие силно се притъпи, се научих да я играя съвършено, като по ноти! Можех да надговоря и да надмисля всеки. (Годините мълчание бяха натрупали в мен доста сериозна наличност на осмсислено знание.) И аз надмислях и надговарях, но най-често, само заради самата победа, съзнателно  смачквах или унижавах абсолютно невинния опонент, само и само, за да съм сигурен, че от негова страна повече нищо не ме застрашава и съм постигнал единствения желан резултат - той да ме е обикнал или да съм го накарал да се страхува. И вярно - натрупах доста сляпа завист, която бърках тогава с обич и доста истински страх, който пък донякъде бях объркал с уважение. Но липсваше най-главното и най-смисленото, онова, без което животът ми изглеждаше все по вял и все по-празен - по празен дори и от цинков варел... Липсваше ми взаимност.

И именно заради надеждата тая взаимност все някога и с някого да бъде постигната реших да се усмиря. И един по един започнах да допускам и други хора до себе си, освен себе си... Но и това беше съвършено напразно. Сега вече зная, че взаимността никога не може да бъде просто “взаимност”, просто да бъде сляпа... Тя може да бъде взаимност само с точно определен и духовно напълно еднозначно настроен с тебе човек. Но това го зная сега, не тогава...

И именно тая липса на взаимност в отсрещните, тая стена от с нищо не предизвикана прикритост, подозрителност и безрезервно съмнение, ме отврати до дъното на душата и нанесе всички белези от нарочни, преднамерени и дълбоки или повърхностни, случайно получени рани, които преобразиха досега красивия слънчев пейзаж на вярата в моята все още опазена от това, което неясно защо всички и до ден днешен наричат с утеха “реален”, “обикновен” човешки живот, наивна душа в пейзаж на същото това свежо, красиво и цветно слънчево щастливо поле, но разровено, окървавено и обезобразено, като след битка...

Няма да описвам какво мощно духовно напрежение ми беше необходимо, за да се освободя от ефекта на тази поквара. Няма да потвърждавам точно тук и сега, че и до ден днешен презирам такъв вид поведение с най-тежкото си презрение и ме боли, както вече описах, именно от воплите на ония, за които няма нищо друго, освен самоудовоствието на човека на тая земя и които се отнасят един с друг като кучета, като вълци в глутница, а после до въз Б-г крещят от раните си, без дори да си дадат труд и да осъзнаят, че само те самите са виновни и за раните, и за болката, и за всичките останали последствия в собствената си животиноподобна съдба. Не e тъжно. Не е трагично. Но е наистина безкрайно и сърцераздирателно жалко...

И тогава замълчах отново. От гняв! И мълчах с всички невъобразими последици, които може да донесе гневът на приелата го душа... Заредиха се амбиция, завист, непочтителност, неуважение, злоба. С една дума - целия арсенал, който човек е изобретил, за да създаде болка на себеподобните си, било то открито и явно, или пък тайно - със задна мисъл, с план и с ненаситно чувство, донякъде подобно на нещо като удоволствие. Но, какво ти удоволствие в плен на гнева?! В плен на гнева можеш да изпиташ само геронтофилско наслаждение от смъртта на душата на опонента, застигната най-сетне от съдбата на твоята собствена. Всички в гроба! Аз имам неутолим, всепоглъщащ и див, противочовечен, тъп, глух и сляп, но само за мен справедлив и удобен... Гняв!

Плачевно положение, нали? Плачевно състояние на света, на сърцето, на мирозданието! Но... Душата не ме предаде. Като верен приятел тя през цялото време тихо седеше край мен, лекичко държеше ръката ми и дори понякога, когато ми беше особено тежко, усещах дъха й върху своята буза... И споменът за това, с надеждата за което, тя успя тогава  да съхрани самия мен за самия себе си. Споменът за надеждата за истинско откровение, за истинско отдаване, за истинско приемане, за истинска, безгранична взаимност, за истинска интимност и съвсем безусловна, почти ангелска близост. Надеждата за истинската любов! Такава, каквато и да ми се беше случила в онези времена, макар че имах брак и създадох съвършено потомство, надали щях да успея да забележа.

А за това възвръщане и спасение за съжаление помогна и една доста сериозна загуба.  Загубата на мама... (Интересното е, че никога не съм й казвал така приживе, а сега просто не мога да се наситя да казвам именно това - именно “мама”...) Загуба зловеща, като есен вятър през юли... (Тя и си отиде през един такъв зловещ юли, всъщност... След само единадесет месеца истинска, по нечовешки дори безкомпромисна, смела до липса на примери за сравнение и възхищение борба с болестта...) Тогава просто не исках, а и да бях искал все още не знаех как да се примиря с мисълта, че най-добрите и най-обичаните от всички си отиват без време, а тук оставаме само ние, отпадъците, хора, за които животът има или само консуматорска или просто никаква друга положителна стойност или цена. Загубил единствения човек, пред когото без да се срамувам или страхувам, можех да разкрия което и да е кътче от вече безкрайно зачернения лабиринт на душата си и да получа, абсолютно безвъзмездно, съвет, разбиране, добрина и подкрепа. Какво дива несправедливост, а?! Такава, че може да сложи край дори на гнева! Но, останал дори без гняв за прикритие, обезумял от срам заради всичките си падения, трябваше да поставя някоя друга стена пред другото същество, което винаги ми е било най-вярна и силна опора... И възроптах срещу Б-г!

И, като реших, че искам животът ми вече да свърши, замълчах тогава напълно, по-напълно, отколкото и на младини, от празнота. Онази празнота, която сам бях предизвикал с постъпките си и сега вече беще просто готова - радостна, лакома, лигава и доволна - най-сетне да ме погълне! И аз самият се превърнах в такава празнота! Изоставих стремежите си напълно. Дори и този, за любовта... Скрих от самия себе си всичко. Спрях да мечтая, спрях да творя, спрях да искам, спрях да се възмущавам, дори и спрях да се надявам накрая! И това мълчание, именно това, ми носеше такъв буквално мъртвешки покой, че преживях в него най-дълго. Без никакво упование. Външно нормален, отвътре бях загубил почти всичко. Говорех само по работа (понеже такава е проклетата ми работа, че не мога да я върша, без да говоря), но не казвах практически нищо. А пък в ежедневието не използвах думи изобщо. Без думи си купувах алкохол в магазина, без думи приемах наоколо да се появи или  да не се появи поредната случайна жена. Без думи нощем понякога мечтаех за самоубийство. И пак така, без думи насила се убеждавах, че има надежда... ( Е, ако някой още не е наясно нека да поясня - да, тя наистина умира последна!) Организмът ми се разболя, натежах, изкривих се, станах си категорично противен. Характерът ми деградира до нещо като странна степен на междуметийност, дори в обръщението си към мене самия. За околните изобщо да не говоря! Макар и все още да твърдя, и това да е свещената истина, че имам най-страхотните приятели на света, само аз си знам какво ми е струвало, за да ги заблуждавам с години, че все още поддържам оня прословут мой оптимизъм, поне ако се говори за работа. Дори на многолюдните митинги ходех сам и сам абсолютно категорично мълчах, едно защото виждах, че повечето хора са дошли на площада не, за да защитят своята кауза, а за покажат кои са защо и откъде са, какви са мислите им и че - изобщо ги има. Тяхната беше предварително вече обречена... Трупах наблюдения, трупах още и още вече излишна, както си мислех тогава, за мен самия, решения доброволно да се самоубие, само зрителна мъдрост, защото се отвращавах от всеки случаен контакт, наужким се правех, че в нещо вярвам, наужким от нещо се възмущавах, наужким приемах дори с болка уж крещящата несправедливост срещу виновната сама за своето собствено положение самолюбива тълпа... Но изведнъж...

Чудото стана!

Именно там, именно в тая гмеж, населила до пръсване собственото ми отречено от всичко свещено мълчание, ме порази светлина... Най-важната, най-ярката, най-истинската светлина на живота, за която бях направил всички мислими и немислими усилия да потъпча... Посред бял ден. Насред най-мърлявата и смрадлива от топлото лятно време гъста тълпа се мярна, трепна и право във зениците ми се взриви най-прекрасният възможен светъл взрив на земята... Едно... Лице! Едни очи... Една съдба! Един бретон, като на ученичка и устни, в които се побират наведнъж и феерично всички най-светли и най-искрени усмивки на света... И толкоз. Беше само за миг и така мимолетно, че после дълго време се питах дали наистина е било или ме е подвело безкрайното желание и по естествен път - безкрайно развитата ми фантазия. Но това не беше важно! Важното беше, че само за този едничък миг цялата гореописана глупост едновременно хем олекна, хем се изтърбуши, хем се разпиля и хем най-накрая със смях я отвя вятърът! А това беше повече от достатъчно... Изобщо не ме интересуваше нищо останало! Нито дали изглеждам глупав, както в очите на околните, така и пред собствената си съвест, нито дали мрачната ми опушена от моето собствено диво невежество и така удобна в отрицанието си свобода, ще бъде някак си застрашена, нито дори дали пак ще срещна този човек и ще изживея ли при втора такава среща съвършено безмълвно неизразимото до небесата същото искрено възхищение, че това е точно той, че е точно такъв, какъвто е и че Вс-вишният е решил да го има! Важното е, че го имаше, че беше някъде там и че се бях удостоил с най-голямото щастие - поне веднъж в живота си да го зърна... И щом като казах щастие, и щом като казах живот, и щом като казах “Вс-вишният”, нека сериозно да ви предупредя!

Никога, ама никога-никога не правете и вие най-сериозната грешка, грешката, която направих аз - да предизвиквате Именно Него, като поставяте под въпрос смисълът в живота, който Той Сам Е създал и всеки миг съпровожда. И не защото Той е Такъв, за Какъвто от страх Го приемат нашите гузни съвести, а именно - строг, безпощаден и отмъстителен! Не! А защото, воден от Своята безбрежна добрина и безкрайна премъдрост, Вс-вишният води света напред с безкрайна ирония към нашата слабост. А най-висшата ирония, която Той е създал и с която по най-човечния и естествен път ни наставлява и ни подкрепя е... Любовта!

Нали се сещате?! Не онази, която напира от гащите, щом някое хубаво дупе се фръцне забързано, а онази, която аз, в моето горко мълчание, вече наистина бях проклел и до болка загърбил... Онази, само беглия слух за която, само приказката, само легендата, само стихът, само пиесата, само музиката, само книгата, само филмът, само предчувствието за която, щом се замислим, е давало смисъл на категорично целия ни живот! Онази на вярата в която поне за човек се крепи мирозданието...

Ето така моята среща съвпадна. В новооткритото си мълчание успях да си върна отново две от най-важните си неща - доверието в Б-га и доверието в човека. И оттогава всичко върви само напред, нагоре и ако някой познат ме попита какво става с мен, как се чувствам и въобще как си оценявам живота, аз му отвръщам: “Човече, ако щеш вярвай, ако щеш просто недей, но аз живея своя втори живот в една вълшебна и истинска приказка!”...

Не казвам, че всичко след това беше гладко. Далеч даже не беше! Че то и още не е... Но вече имах на своя своя страна най-важното от всички мълчания - мълчанието от възторжена невъзможност!

Невъзможност да обемеш само с ум всичко, което достига до твоите сетива. Невъзможност да осъдиш някого, без да си се поставил точно в същото време и точно на неговото място. Невъзможност да нараниш някой човек, щом го сравниш и когато знаеш колко много обичаш друг един там, онзи, който и до ден днешен за мен си е все същия - един и единствен, и че за някого и този, когото се избрал да изпита от теб болка е също такъв - уникален и нериторично единствен! Като вече с поучителна горчивина надживял горчивата истина за плодовете на страстите от своя живот в твърде дълго проточилото се предишно себично и канибалско мълчание, сега мълча в светлина, със съзнание  за пълен отказ от собственото си плиткоумно разбиране. Във всеки миг от живота си се доверявам на правдивото действие на Иронията и животът ми, за разлика от преди, е поредица от реализирани смисли, а не тъжна верига от опровергани очаквания.  Трябваше да мина през няколко не толкова приятни неща, но се оказа, че за да мина през тях ми е потребна само мъничко в повече смелост! Трябваше само да тръгна към най-лошия си, най-язвителен страх, само да се реша, само с чисто сърце да декларирам и поне с една стъпка напред да демонстрирам истинска смелост и “Иронията” сама свършва всичко  останало. Оказа се възможно отново да бъда здрав. Оказа се, че от това че съм здрав от само себе си спря деградацията и на характера ми. От спряната деградация отношенията ми с околните буквално се  преобразиха. За първи път от години искрено се усмихвам, паля се, споря, обичам и мразя, и най-важното - не чувствам в себе си дори капчица гняв!

Преди, в своята нагла самонадеяност и илюзорност, че мога сам да определям посоката на живота си съм грешал категорично.  За всички и всичко!!! Сега зная най-главното - най-светлото и искрено мълчание се... подарява. Подарява ти се от онова случайно зърнато лице на площада, от Оня, Който го е създал и който те обича със сигурност в пъти повече, отколкото ти обичаш неговото творение искрено... А останалото?!... Останалото наистина остава невъзможно за обяснение! Повече от реално - съществено, най-истинско, но и най-безнадеждно неизразимо... А защо ли?!

Веднъж след това, след случайната среща на оня площад, любовта на живота ми ме попита: “Ей, мълчаливецо, какво виждаш в мене, като си се втренчил така?!”... Но истината е, че всеки път, когато я срещна или просто като погледна към нея, аз онемявам. Онемявам без причина, напълно естествено, с цялата пълното и невъзможност точно на това онемяване, когато само в един поглед, само в лицето на един-единствен човек съзираш категорично всичко прекрасно и всичко мечтано на тази земя, абсолютно всичко и... Всичко! И само тая една-едничка единствена, възторжена гледка те кара да се чувстваш  безкраен и те превръща в най-богатия човек на света! Човек, който може би единствен в целия свят знае точно какво означава ето тези очи, ето този бретон и ето тази неимоверна усмивка... И че това е пътят към Всичкото Всичко!

Е, аз тогава не отговорих... Просто бях онемял. Продължавам при среща да си онемявам и всеки път досега. Това надали някога ще може да се поправи... Но след реалните чувства, мощта на това невъобразимо и неизразимо мълчание се пренесе и във всеки един друг аспект от живота ми чак дотам, че правя заявлението, което чухте по-горе и не само животът, но и сънищата, предчувствията и надеждите ми вече светят с напълно обяснимо неизразима, но по-истинска от всяка една вещ или сбъркана от огорчен егоизъм мисъл, пречистваща  светлина! Сега, след толкова години кошмари, най-сетне отново сънувам сънища в покой, радост и светлина, обвити от моето любимо невъзможно мълчание, в което думите са излишни, а истинския смисъл на всичко просто витае във въздуха. И е достатъчно само тихичко да пристъпиш, да опреш лекичко рамо в неговото, да хванеш любимия за ръка и да се заслушаш във всеобщата тишина, напълно лишена от думи, защото точно от думи, които са родени от пълната липса на вяра и от царувенто на страстите всъщност, вече няма никаква нужда, защото всички истински и вечни любовници, като вас двамата, вече окончателно са се намерили... И стоят притихнали и попиват същата тишина!

С една фраза - продължавам да бленувам мълчание, но само на тази цена!

Защото  вече знам, че само истински онемяващото мълчание е безценно, само тогава, когато лице с лице застанеш  пред Вечността. И само там се стопяват всичките вопли,  които от ден на ден все по-горчиво и тягостно пълнят сърцето и сетивата ми, само дори щом без цел изляза ей-така да се разходя по улицата…