Вчера все още, макар и да не съм човек на лесния възторг, исках да напиша именно възторжено есе, което да започва с думите, че: „Днес, за първи път в живота си, се гордея, че съм Българин!“. Но... Уви! Днес, за жалост, наместо гордост, ми остава единствено и само това - едно голо и жалко: „Уви!“.

Щеше ми се, разбира се, да бъда пределно правдив и да кажа цялата собствена истина, която през годините съм формулирал за остатъка от това кръвожадно разбойническо племе, което тръгнало някога от Северен Китай, минало през Казахстан, Сибир, оставило под краката си половин Русия, уседнало в Украина, а след това се разпаднало из цяла Европа под ударите на неудържимото Хазарското нашествие; един остатък, който ние, вместо да наречем с истинското му име, - сбирщина от войнствени индивиди, осакатена в манталитета си от 500-те години турско робство, все още в пълна грешка се опитваме да наречем с името „народ“ и даже още по-лошо – “наш народ“... И при това един народ, който в генетиката си е мързелив, нравствено и буквално физически крайно нечистоплътен, народ крайно и твърдо неквалифициран, народ с прекомерни претенции на фона на нищожните си възможности, народ, загубил вяра, призвание, смисъл, оставил да го управляват овчарските синове срещу несигурната гаранция, че ще му бъде оставено поне парченцето хляб, срещу което е готов да мизерства, да съществува като мижитурка и да се възмущава само тайно, за себе си, дори тогава, когато стените на новата световна история около него се рушат и разместват сами!

Щеше ми се след тази траурна констатация, да хвърля своята голяма „бомба“ като кажа, че за разлика от всяко едно друго време, сега и именно сега най-сетне наистина се гордея, че съм българин и се гордея, понеже най-сетне българите, не като някакво размито общо събирателно, а като наистина активната част от една полумъртъва наглед нация, водени подсъзнателно от своя многовековен горчив исторически опит, все пак накрая намериха общи сили да възродят своето историческо чувство и създадоха нещо наистина уникално – създадоха онази форма на протест, която напълно да съответства на тяхното съвременно историческо състояние и положение – положение на един достоен, поне вътрешно, равноправен европейски народ!

Щеше ми се да нарека това нещо „Българският Начин“ и да се перча, докато сравнявам сам себе си вътрешно, като пряк участник в него, с всички останали познати досега начини да се протестира, които до един са свързани с унижение, омерзение и, в крайна сметка, с насилие, което никога, ама никога-никога, като онова „никога-никога“, което никога няма да се превърне в „някога“, а винаги ще си остане само „никога-никога“, и по такъв именно начин "никога" нямаше да бъде успешно, който и да се реши да го изопачи и както и да се старае да го интерпретира! Щеше ми се сериозно да го сравня с руския, с турския, с европейския начин и да се пръсна от законна гордост, че разумът на народа ми най-сетне даде своите плодове и сътвори нещо наистина ново и категорично – 39 дни мирно и цивилизовано, аргументирано, физически декларирано неприемане на мерзостта на шепата уяли и самозабравили се народни душмани, които, изпаднали по този начин в пълна международна и вътрешна, политическа и икономическа изолация, рано или късно щяха да си подвият опашките и да си идат, оборени не от аргумента на силата и безпочвената аргесия на дълго трупаната злоба, а от собствената си безпомощност, нелепост, несигурност и от вътрешната разруха... С една дума – доброволно и осъзнато, без претенции и поводи за каквито и да било оправдания!

Щеше ми се да се присмея на това как политическия лалугер Сергай Станишев използва абсолютно същите методи, които е използвал и Адолф Хитлер в своята партийна борба, обучен на това в руските политически школи, които никога и нищо по-интелигентно така и не са успели още да измислят. Да се подиграя с позицията на щрауса, който така наречените „управляващи“ са заели, като недалновидно обаче са забравили, че точно така оставят свободно за всички нас своето „меко продължение на гърба“ (по граф Толстой Ал.Н. – б.а.) Да дам предложения за нови лозунги, нови скандирания и дружески да се постарая да подкрепя и мотивирам позицията на търпението, пред тая на агресията, плоскочелието и наративността... А след това да си окача свирката на врата и с бодра стъпка, въпреки непрекъснатите болки в левия крак, спомен от тежка стара хокейна травма, да поема към площада и да застана за 40 вечер под същия оня светофар, точно на кръстопътя на управлението, откъдето знам, че гласът ми се чува най-силно и където прекарах предишните 39 вечери, сам или пък с многобройни приятели.

Щеше ми се, ама не стана...

Площадът беше празен. Хората, с които се познавахме вече по лице, след толкова време на общ протест, започнаха да сочат нагоре, към парламента. Така разбрах, че шествието се отлага и незнайно кой, и още по-незнайно „как“ е решил да премине към директна блокада.

„Чакай, бе! – мислех си, докато с още две мои познати се отправях натам. – Те хората не случайно са избрали именно да „шестват“. Не е ли това за пореден път онова здраво вътрешно чувство, което до този ден беше позволило на довчерашната „тълпа“ да действа като общност и да се справя с провокатори и навляци, като онези, от концерта на телевизия „СКАТ“?! Именно шествието, а не блокадата е пряко изпълнение на идеята за цивилизования протест, протест, по-цивилизован от който досега никъде и никога не е имало?!“

Сетих се още, че през деня една стара СДС шайка за пореден път направи опит да „яхне протеста“. Сетих се, че от няколко дни разни съмнителни креатури, воглаве с някакъв си самороден талант- драматург размахваха плакати именно за това – за блокада и за радикализация, което означава само едно – провокация, поводи за полицията и в крайна сметка – истинска кръв по площада! Вледених се! Нима тези тъпаци наистина не разбират, че няма да има човешко щастие именно до тогава, до когато за него се е наложило да бъде пролята дори една-единствено капчица кръв?!

Не щеш ли, на кръстовището на „Раковска“ с „Царя“ кого да видя?! Именно тая жалка писателска гнида, която размахваше жалките си ръчички и караше хората да минават откъм „Александър Невски“ с призива:

 --  Горе им трябват още хора! Идете нагоре! Идете нагоре!

 --   Абе, идиот! – без капка свян го попитах, подивял от ярост, понеже дори във времената на комсомолските организации бях човек, който не позволява никой да му каже да направи и една йота от това, в което не е убеден лично. – Ти ли си най-великия революционер тука, бе?!

Гнидата тихо се сви, нещо смънка, но аз вече го бях отминал. Пред парламента сварихме пък младеж с дъх на водка и мегафон, който също се опитваше да командва, но щом ме зърна подви опашка и мина встрани. Дадох си сметка колко вбесен съм изглеждал... И за капак – Юлия Берберян, великата бивша треньорка, която заграби терени за своите кортове на безценица от обществените земи, при още най-първия сблъсък с полицията, още по светло взе да вика наоколо, дали нямало мъже тука, че да идат да се бият с полицаите... Е, тогава вече подивях съвършено напълно и с мъка се сдържах да не ида и да не й зашлевя такъв шамар, че ушите й даже да гръмнат и не защото чак толкова ненавиждах вече жалката й персона, а за да й дам поне една бегла предства за в пъти по-малка болка от тази, ако полицай те шибне с палката си...

Отвратен се обърнах и тръгнах... Това вече не беше моето място. Това вече не беше моят Български Начин, моят цивилизован протест!

После, на път за вкъщи, срещнах по комшийски маестро Иван Лечев, с който обсъдихме един мой доста остър „пост“ от деня по повод на СДС-арите и аз му обещах, че ей сега ще се прибера и с гордост в сърцето ще напиша есе, което ще се казва „Българският Начин“ и ще бъде положително, умно, с чувство за хумор и само великодушно критично...

Все още вярвах в разума.

Но не би! Щом се прибрах от телевизията разбрах, че това, което бях само предчувствал, вече се беше случило! Първата кръв вече беше пролята. За пореден път пропуснахме своя шанс да оставим нещо повече от кланета и мерзости в историята.

Усетих и главата, и сърцето, и съвестта си съвършено празни... И ги усещам така чак до сега, като съм сигурен, че това съвсем няма да отмине лесно и за в бъдеще.

Та, вчера все още исках да напиша есе, което да започва с думите, че:„Днес, за първи път в живота си, се гордея, че съм Българин!“.

Днес, обаче, не го написах...